Празнината с формата на обич

„Празнината с формата на зайче” е книга-събитие. Разтърсваща, красива, нежна, емоционална, дълбока и топла – като прегръдка. Книга-подарък, книга-приятел, книга, която милва, утешава, свети в тъмното – и помага да пораснеш, независимо дали си малък, или голям.

Това обаче е особена книга. И вероятно много родители ще посегнат към нея предпазливо, защото това е книга за смъртта – най-страшното от всички страшни неща. А ние инстинктивно пазим децата от страшните неща - малки са още, по-добре да не знаят, „това не е за деца”. В най-добрия случай обясняваме набързо, че живите същества понякога „стават звездички” и приключваме темата. Но какво се случва с нас, живите, които оставаме тук – какво означава някой да ти липсва, какво да правиш, когато си тъжен - по тези въпроси дори не ни хрумва да говорим с децата си.

Истината е, че всъщност пазим самите себе си. Не децата, а ние, възрастните не се справяме с тази тема. Особено в днешния свят, в който сме подложени на мощен натиск да бъдем нормативно щастливи – това вече не е право, а задължение. Болката днес се патологизира и демонизира – не можем да я изтърпим нито секунда. Тъгата стана нежелана и непозната, няма пространство за нея.

Всъщност тъгата е толкова естествена, колкото и радостта. Тъгата ни прави човечни, нежни, милостиви и благодарни. Да тъгуваш е умение, на което някой трябва да ни научи. Но може да ни научи само този, който умее да тъгува. Разбира се, много помагат образите, метафорите, през които да артикулираме, изразим и осмислим емоциите си. Много помагат именно книжки като тази.

Това е книга за обичта и приятелството, за раздялата и траура, за разбитото сърце и утехата. И всичко това, написано така, че да бъде разбираемо за децата. Но аз не съм напълно сигурна кой има по-остра нужда от тази книжка – децата, или ние, възрастните?

А да се говори за смъртта е трудно, разбира се. Самата аз пиша този текст почти два месеца, защото и аз си имам една „празнина с формата на татко”. Но тъкмо затова знам, че тъгата си има маршрут, отдавна описан от психолозите – първо не вярваме, после се противим, гневим се, лутаме се в емоциите си, докато накрая се предадем на сълзите. И там някъде винаги ни чака една топла Герда, която първо ни прегръща, помагайки ни да възстановим собствения си човешки контур, а после започва да издърпва от нас думи, спомени и истории. Докато накрая открием, че празнината се е напълнила с обич.

Анна Димова

Анна Димова е психотерапевт, който повече от 20 години работи в областта на психоаналитичната психотерапия. Освен това е и художник с множество самостоятелни изложби в България и чужбина - нейни творби са притежание на ценители на изкуството от над пет държави и три континента. Третото ѝ амплоа е на автор на текстове, публикувани в различни медии в страната и чужбина.